Небето е за всички

Така е написал Джани Родари, на който тази година през октомври честваме 95 години от рождението му.

Собственикът на магазинчето за надежда, който нарича себе си просто продавач, накрая подарявал стоката си. Много са тези, които се нуждаят от Надежда, а не могат да си я позволят. А най-много са децата.

Че пък какво им е на нашите деца? Обличаме ги, храним ги, купуваме айфони.

Стоп.

Ами душата? Колко облечена е детската душа?

Малките кибритопродавачки си имат собствен ъгъл, където драскат клечка след клечка за да се стоплят. Защото няма кой. Мама и татко са разведени. Може само с мама. Може само с татко. Може ли?

Пламъчето е наранено и мъждука.

Прехвърлянето от къща на къща или снабдяването с всички модерни марки не стоплят детската душа, не му продават надежда. Те само засилват убеждението, че в света няма нищо трайно. И растат с това отношение към околните.

Консумират приятелства, но не отвръщат. Не поздравяват. Не се задържат на една работа. Скачат от цел на цел и при най-малкият проблем се отказват.

Когато станат на 13 е вече късно. Поели са в света на юношеството с убеждението, че надежда няма и не дължат никому нищо. Най-малкото надежда. Защото никой не име дал такава. Защото никой не е споделил, че огънчето може да е трайно ако е споделено.

Малката кибритопродавачка на Андерсен не биваше да е сама в студа.

Собствениците на магазинчета за надежда, които наричат себе си просто продавачи, трябва да се увеличават.

А надеждата е скрита там в приказката.

Дори в най-обърканата приказка има надежда. Прилича на паричка, но си е най-обикновена надежда. Необикновена всъщност.

Като в тази:

Gianni Rodari
Приказки по телефона
ИГ АГАТА-А, С.1995

Бърканица в приказките
- Имало едно време едно момиченце, кото се наричало Жълтата Шапчица.
- Не, Червената!
- А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай Зелена шапчице:
- Ама не, Червена!
- А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
- Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
- Добре: момиченцето отишло в гората и срешнало един жираф.
- Каква бъркотия! Срешнала вълк, не жираф.
- И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?
- Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?
- Имаш право. И Черната шапцица отговорила:
- Червената шапцица, Червената, Червената!
- Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре.
- И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.
- Точно така и конят казал:
- Какъв кон? Това бил вълкът.
- Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий на дясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.
- Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
- Добре, ето ти паричка.
И дядо отново зачел вестника си.